Мемоарите на една необикновена къща

„Най-горещата седмица до сега“ и май действително се оказа такава. В търсене на прохладно местенце и възможност за хубаво фрапе по женски, отново се „срещнахме“ с тази необикновена къща, намираща се на ъгъла на столичните улици Шипка и Васил Априлов. Много пъти ми е правила впечатление не само с красивата веранда и малкото балконче в задния двор, но каменната глава, взираща се безмълвно към улицата е нещото, което прави тази сграда единствена по рода си.

Къщата, построена през 1907 г. е била дело и притежание на архитект Георги Фингов, където той прекарал дните си заедно със свеоето семейство. След смъртта на първородния му син, къщата бива продадена през 1914 г. на Петко Теодоров, брат на тогавашния премиер Теодор Теодоров. През годините съдбата на къщата дръстично се променяла и през 1944 г. тя се превърнала в детска градина за малчуганите от отбраното общество. По-късно, през 1978 г. къщата напълно заслужено е обявена за паметник на културата от местно значение. След смърта и на последните наследнички на къщата, сестри Теодорови, тя бива поделена между един от синовете на Симеон Сакскобурготски, фондация „България“ и юриста от Нацинален институт за паметниците на културата, Румен Манолов. След това обаче по съдебен път, наследниците на премиерът Теодоров, чак от Виена, откупуват къщата срещу няколко милиона. Те правят опити за преустройството й, което буди огромно публично неодобрение, а главният столичен архитект обявява начинанието им за недопустимо.

Така, уморени от съдебните спорове, наследниците слагат край на войната за интереси над къщата и до момента тя бива оставена на произвола на съдбата. Както можете да видите от актуалните снимки, които направих, този дом, по-рано обявен за паметник на културата, сега е на път да остане само в историята. Мазилката се люши упорито, образувайки мистериозни форми, способни да развихрят въображението. Случайност или не, това не зная, но е изключително жалко че такъв шедьовър на архитектурната дейност навярно ще бъде заличен от лицето на София. Единственият невредим детайл от фасадата е скулптурата на лице, дело на скулптура Андрей Николов, която вероятно е единственият свидетел на драматичните събития разтърсвали домът през десетилетията. 

Тук аз отново ще си позволя да попитам ЗАЩО?

Защо се допуска тази разруха? Защо се допуска този паметник на културата и всичките истории, които носи със себе си да изчезне? Нима вече няма институции, които да се грижат за консервацията на подобни емблематични за столицата ни сгради? Или по-удачният въпрос трябва да бъде защо не си вършат работата отговорно?

В крайна сметка с отговори или не, фактите сами по себе си говорят и навярно след няколко години тази публикация и снимките, прикачени към нея, ще са едни от малкото спомени за това бижу на стара София.

Срам, позор и огорчение.